/* */ Rock.Solid.Heart.Touching ppp
13 Jul

Friday night felon-victim

Source by: frangoff  //  Package: Uncategorized


За фон – Молоко – Sing It Back

Сигурно е било петък. Да, трябва да е било петък. Петък вечер, някъде към 3 след полунощ. Прибра се без да бърза, абсорбирайки от аромата на цъфналите липи, разпъпили се като по поръчка. Взе две парчета стъкло с различни характери и ги стовари на перваза на терасата. Порадва се на шарените светлини в далечината и се загледа надолу.

Двете кубчета втвърдена вода накараха топлата кристална чаша да се чувства като ледена кралица сред летния въздух. Отпи и се зае с тъпченето на леко влажна черна амброзия в дупката на дървения балон докато през него бавно се спускаше тъмен елексир с нотки на царевица, ечемик и опушен бял дъб.

Триенето на фосфорната глава в релефната хартия възпламени бледата клечка, раздра свирепо тишината и обля брадясалото му лице с мека светлина – жълто-оранжев меланж от фотонното излъчване на превъзбудените атоми от близкия кислород. След секунди светлината премина в гъста ивица от бял дим, синееща на фона на ноща.

Мъртвата кибритена клечка намери място на перваза, а ръката която я съпроводи пое блокче разчувстван и слабо размекнат швейцарски шоколад.

Беше тихо. Само глухи писъци на пробуждащи се гларуси някъде далеч, около хоризонта.

Отпи отново и опъна, а после дрезгаво забоботи.

- Странно е, не зная…

- Ще го направиш, виждам те. Ще го направиш пак. После ще се чудя какво да те правя.

Не се обърна, не помръдна. Знаеше, че там няма никой – беше другото му аз, сгънато на две в близкия тъмен ъгъл.

- Вече е късно. Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината. Сега заспивай, ще те събудя пак, когато имам нужда.

И то се намуси, но заспа. Всичко му се струваше ясно, но някак различно.

Comments (0)  //  Add Comment
19 Apr

Silent Assassin

Source by: frangoff  //  Package: Criminal mind


За фон – Jesper Kyd -Ave Maria, Hitman Blood Money OST

Когато мръкне той се пробужда. Закусва с джин и портокалов сок. Почиства остриетата и бавно ги подрежда под тъмния си плащ. Педантично смазва цевта и изпива всяка хилядна от мига на глуха тишина в която нарежда патроните с различни инициали.

Последна глътка, преди стрелките на часовниковата кула да погледнат вертикално към малкото звезди, прокрадващи се през облаците гъста мъгла в ехо от камбанен звън.

А вън е иначе тихо. Само глухият постоянен шум, който ситните водни капчици причиняват с танца си във въздуха. Почти безшумен е, само лекият тътен от каучуковите му подметки върху измокрените каменни павета. Прокрадва се между дървета с бетон под корените, почти невидим, с цвета на нощта. Зад очите му се таи любов към мира, но в сърцето му бушува стихия от гняв, а малко джин превръща ръцете му в хирургически прецизни инструменти.

Не позволява на гнева да замъгли преценката му. Търпелив е, като котка, чакаща стопанина си да разбере, че всъщност тя опитомява него. Релаксира истински, само когато адреналина от напрежението му изсъска през отверстието на заглушителя.

Има много дълга памет, има много къс фитил. Когато мисли е спокоен като необезвредима бомба. Каквото вижда е невидимо за другите. Но за да виждаш не ти трябват очи, трябва ти проницателност. Знае го добре и скрива лявото с кожена превръзка за да сломи издайния отблясък на гладкото сферично стъкло.

Скрит в сенките, ловък като джебчия свива ключовете на нощтната стража и тихо се промъква през задния вход на катедралата.
Мрази лицемерните изроди с прогнили съзнания. Чудовищна утайка на нуждаещото се от бяла риза с много дълги ръкави, болно общество. Не разбира педофилията, но усмивката му издава щипката успокоение, че има и други като него, които живеят за греховете си. Не за дълго, не и за епископа, възползващ се от подслонените сираци.
Намира го в залата, пред запалена свещ, разлистващ пергаментови ръкописи.

~ Шум, от бавно падащ прах ~

Лавирайки между пейки и колони минава под огромния купол, процеждащ няколко лъча разсеяна синкава светлина. Сграбчва плячката си изотзад опирайки в тила му малък алуминиев цилидър.

- Прости ми, за да те забравя…

След миг две малокалибрени парчета олово с разместен център ще се потопят в малкия мозък с 300 метра в секунда, превръщайки 1600 грама вода и нервни клетки в разнороден меланж от сиво и бяло. Всичко ще се превърне в грозна пихтия от рикошетите по вътрешните стени на черепа за по малко от секунда. Ще бъде мъртъв още преди тялото да го е разбрало.

- Това никога няма да стане. Никога няма да забравиш това, което възнамеряваш да направиш. Никога няма да получиш опрощение.

- Ще ти кажа, ако се видим пак…

Заглушителят превръща изстрелите в мистичен шепот, акомпанимент по пътя към отвъдното. Няма реакция, няма кръв. Само кротко свличане на пода, тихо като нощта.
Кратка спирка под синкавия сноп лъчи, по пътя на излизане, съпроводен с поглед, взрян в центъра на величествения купол.

Ако вярваше в Бог, ако вярваше в греха, това е мястото от което би бил пратен в ада…
…ако вярваше в ада.

Comments (2)  //  Add Comment
06 Apr

Amber reflection

Source by: frangoff  //  Package: a point of view, inside


За фон – Poets Of The Fall – War

by nickthefeet

Пред вратата му имаше сняг до колене, а от другата страна уют, пресъздаден от гладкия лак на дървения интериор. Остави я сама под горещия душ и побърза да запали камината. Педантично подредени, няколко кристални чаши рисуваха неправилни цветни петна с фотоните, обливащи стъклото на насрещната витрина. Лявата му ръка стисна едната, а дясната положи в нея шепа лед и един джил кехлибарен флуид.

Разнесе се аромата на парещо силния бърбън, който си правеше сам. Последното го усмихна доволно и отпусна сбръчканите му вежди. С нея обръщаше внимание на малките неща. Толкова дълбоко ли беше влязла, истинска ли беше, защо се чувстваше объркан…
Затвори гарафата с бърбъна и я постави между останалите чаши.

~ През юни правеше дълги разходки в полята, за да селектира най-златистата пшеница.

Тогава я срещна, закъсала с колата си край ечемичена нива. В горещото лято се гонеха и бореха насред воал от пожълтели стръкове и класове.

Добави няколко унции амарето и две захаросани вишни, за да напомнят сладко-киселия вкус на живота, преди да настани удобно ръката с чашата на масичката до креслото си.

~ От пшеницата през септември правеше малца си, по-късно го срещаше с парещо-оранжева царевица и ги оставяше сами в ръцете на натуралната вихрушка от химични процеси.

В бучките замръзнала вода и в очите му танцуваха пламъците мека топлина, поглъщащи с пукот кленовите цепеници.
Махалото на стар часовник отчаяно се опитваше да внесе ред между стоновете от гърченето на обгорялата дървесина.

~ Търпеливо изчакваше ферментацията, запълвайки времето си с обработка на дъбова дървесина за бъчвите.

Живота беше изпълнен с противоположности. От една страна естествени неща, като белите трупи, от които грижливо правеше гладки дъски, строени и стегнати от лъскаво-черните обръчи. От друга – лиричните ритуали. За него, да гледаш как се прави маса бе като да наблюдаваш как расте дете. А приготвянето на малца с перфектното синхронизиране на влага и топлина, зараждащи живот в хлебните зърна…почти като зачеване на потомък.

~ Затопляше сърцата на буретата с дим, преди да ги запознае с етанола. С него щяха да живеят, докато кранчето на канелката ги раздели.

Усещаше, че и с нея някои дни ще бъдат иронични, други лирични, дори навярно цинични. Беше готов да направи всички правилни стъпки във всички правилни моменти. А дали не беше просто поредната с меден глас, заразяваща въображението му. Да се довериш на някого – просто още една мишена, нарисувал собственоръчно на гърба си, в помощ на поредния изкусен ножохвърляч. Бе започнал да се вижда като човекът взиращ се в огледалото сутрин с усмивка иззад нейното рамото.

Оранжево-кафявото спокойствие в кристала се разплиска на малки вълни от няколко ситни глътки.
Бе дошло времето да разбере дали може да се довери в нещо повече от бърбъна.

Comments (0)  //  Add Comment
25 Jan

Не бих ти го казал…

Source by: frangoff  //  Package: Guest, a point of view, inside

Днес гост-блогър е Янчо Янчев*

За фон – Patrick Swayze – She’s Like The Wind


не бих ти го казал разбира се
но докато се разхождам безцелно
сред обичайната мръсотия по улицата
заобикаляйки умрялата птичка гледаща ме с празен поглед
си мисля че съм
на един есемес от теб
на едно телефонно обаждане
на едно мигване на скайпа или icq-то

докато
калта прахта и глупостта по хората са навсякъде край мен
разбирам че винаги ще има по-добри от теб
по-красиви по фини
по-умни добри лъчезарни нежни
по-слаби и по-стройни
от теб и от всички тези с които се разминавам
сега и преди и после
и вчера и утре
ще има с по-малки задници с по-големи гърди
по-любвеобилни по-богати
или по-бедни но с желание за развитие
проститутки бизнес дами манекенки
спортистки и всякакви други

ще има винаги по-добри от теб в секса
по-добри в кухнята или пред телевизора
смеещи се по-красиво и изискано
плачещи по-искрено и по-истински

готвещи по-добре
пеещи по-добре
танцуващи по-добре
целуващи по-добре

винаги ще има момичета
които търсят някого
за първи път за втори път за трети път
или само за разговор

спирам при един клошар с когото между другото
преди много години сме работили като охрана
(съдбата е странно нещо)
давам му малко пари от малкото които имам
отминавам и продължавам да редя мислено
всички твои недостатъци

знам че винаги ще има жени
които няма да заспиват по средата на филма
жени които ще се интересуват повече
от това което правя
и такива които ще пият и ще пушат с мен постоянно
винаги ще има жени които ще ми предлагат
нещо което ти нямаш

ето
дори и сега не си с мен
докато изваждам крака си от локвата
която не видях понеже си говорех за теб

по дяволите ти не си най-добрата
но точно за това предпочитам да бъда с теб
а не с други които са всичко изброено дотук
единствено без това че не са
това което си ти

близо до сърцето
на един есемес от мен
на едно телефонно обаждане
на едно мигване на скайпа или icq-то

но това не бих ти го казал разбира се
мисля че е ясно
просто искам да го споделя

____________________________________
* Автор на материала е Янчо Янчев, а неговото местенце може да посетите тук

Comments (0)  //  Add Comment
22 Jan

A taste of promise

Source by: frangoff  //  Package: a point of view, inside

За фон – Plumb – In My Arms


Беше все още тъмно. Бавно се надигна и седна в леглото. Разтърка очите си и плавно спусна поглед през рамо върху нежния силует. Никога не можеше да спи спокойно, когато тя беше до него. Обикновено само се въртеше и я наблюдаваше. Изправи се и влезе в панталоните си. Спря погледа си на прозореца, после тихо отиде до него. Погледна към ръчния часовник. За него не беше просто аксесоар, беше нещо много по-голямо. Въпреки, че не го признаваше, всъщност времето бе единственото нещо на което имаше доверие. Изгревът щеше да загатне за себе си след около час…

Взе малка дървена кутийка от масата и излезе на терасата. След миг вече сглобяваше лулата си. Ебонитената втулка на мундщука пасна перфектно на балона от червеникаво-кафяв бриар. Накара го да се усмихне и замисли. Ако можеше всичко да пасва перфектно…но тогава нямаше да е интересно.

Запали черешовия тютюн с кибритена клечка и остави пламъка да я погълне докрай, изгаряйки пръстите му. Така напомняше на себе си, че още може да усеща. Болката му повтаряше, че е още жив. Всичко друго беше мимолетно. Работата, задълженията и хората, които не разбираха света в който живеят.

Харесваше гледката от терасата си. Малка къща с източно изложение, почти на върха на хълма. Градът се виждаше като на длан, осветен от цветни реклами и улично осветление. Единственото, което изместваше чаромата на лулата през дългите летни месеци беше сутрешния морски бриз, примесен с миризмата на свежа поросена трева, покрила плътно поляната под балкона.

Вървеше боса на пръсти, но я усети. Приближи се съвсем близо зад него, но той все още не помръдна. Наметната с негова риза тя прокрадна длани по тялото му изотзад, докато накрая не ги спря кръстосани на гърдите му и се притисна към него, поставяйки брадичка на дясното му рамо. Харесваше го такъв, какъвто е. Обичаше непринудеността, грижите и неспокойството му. Винаги беше някак критичен, съмняващ се във всичко, във всички и това я влудяваше. Познаваше я по-добре от всички и това я плашеше. Знаеше, че тя обича единствено себе си. Не бе неблагодарна, дори напротив, просто само тази любов нямаше как да остане несподелена. Само тя никога не бе успяла да я нарани.

Въпреки това се опитваше да я вкара под кожата си. Тя беше винаги нова, жива. Беше различна всеки миг във всеки свят. В кръвта й беше да покорява върхове и да преобръща светове. Сменяше цвета си, за да не омръзва на себе си. Беше като птица. Винаги енергична, но предпочиташе да спре да съществува, пред това някой да отнеме свободата й.

Издиша кълбо дим и тихо замълви. Гласът му беше дрезгав рано сутрин, колкото и да се стараеше.

- Хей, за това между нас…мисля, че е време да поговорим.

Опитваха се да спазват безопасна дистанция от този разговор, но той беше твърде мнителен, а нейното сърце не й позволи да го кара да чака повече.

- Не искам… – промълви тя тихо с невинен тон.

- Налага се…защо?

- Предполагам, че е важно за мен. Така че ако говоря за това и не се получи, ще се окаже, че съм загубила нещо. Толкова ли е глупаво?

- Не… Но трябва да ти кажа, че аз не отивам никъде…

Посрещнаха изгрева с коктейл от мока, ява и арабика. Без захар.

Comments (0)  //  Add Comment
28 Dec

Slayer’s sacrifice

Source by: frangoff  //  Package: inside

За фон – Evanescence – My Immortal (acoustic)

Death

If you run…

Смъртта обикаляше над леглото и чакаше мига. Рееше се във въздуха и галеше лицето му с черния си опърпан плащ. Бавно и спокойно. Смъртта винаги е спокойна. Тя знае, че от нея не можеш да избягаш. Няма къде да се скриеш. Да, понякога просрочваш времето си, но това не я дразнеше.Така само удължаваш агонията, а на нея това й харесва. “Колко са глупави хората…” – говореше си наум понякога тя, “когато спечелят някой ден или месец, какво от това. Само отлагат неизбежното.”

Тези, които търсиха безсмъртието искрено я забавляваха. Разбира се, имаше и такива които решаваха да приключат преждевременно. Тях не ги харесваше. Мразеше да се появяват изневиделица в графика й.

Не обичаше промените, а и времето не беше наложило промени в методите й. Всичко беше процедура, рутина. Един влак, различни гари, нови пътници. Нищо ново под слънцето. Онази сутрин беше същото. Пусна дървената дъжка на косата си и кокалестата длан бръкна изпод плаща. Извади джобен часовник и се вгледа в стъклото. Затвори капачето и се усмихна ехидно. Беше време да го прибере.

Но имаше нещо странно…той беше буден, беше в съзнание. Странното беше, че някак си я виждаше, а още по-странното – че й се усмихваше. Стана й неловко. Никой никога не можеше да й се измъкне, а всеки правеше смешни опити. До сега не беше виждала човек, който не се страхува от нея. Дори самият син Божи беше изтръпнал от ужас, секунди преди да отпусне всичките си фибри, увиснал на кръста. Но този тук…за какъв се мислеше? Не стига че се взираше в очите й, а се и усмихваше с най-благата гримаса виждана някога.

Тя потръпна. За пръв път във времето на вселената усети нещо…беше непознато, по-студено от нея самата. Беше остро и нелогично. Сети се…човеците го наричаха страх. Ролите се бяха разменили внезапно. Взря ужасения си поглед право в неговия и за миг прочете мислите му.

От вида й той започна да се смее с последния живец който му беше останал. Не трепереше, не се гърчеше в агония въпреки адовата болка, горяща във вените му, а се смееше. Така безгрижно, като дете, обвзето от коледно настроение. Тя първо се шокира, а после осъзна, че пред нея стои човек, който няма нищо за губене. Човек, който бе видял и направил достатъчно. Човек, доволен от земния си път. Човек, който беше я накарал да чувства. Замисли я…ако можеше тя би му дала живот, би му дала втори шанс. Но уви, не й оставяше нищо друго освен да свърши това, което единствено можеше – да отнема. Беше благосклонна, отърва го от оковите на мъката бързо и безболезнено. Легна на леглото до него и го постави в обятията си. Притисна го нежно и изчака докато си отиде.

…you only gonna die tired

Comments (0)  //  Add Comment
19 Dec

Bloodstained passion

Source by: frangoff  //  Package: Blood, Passion, inside


За фон – Schiller with Colbie Caillat – You

EPs

Телата им бяха като карти, изобразени с белези от спомени, оставени от други, някога преди. Маршрутите по тях бяха различни, но дестинацията винаги една и съща. Допълваха се, рисувайки причудливи извивки, като осовата линия на шосе, лавиращо между върховете на Алпите. Отдалечаваха се плавно, после епично се събираха. Поляризираха се и се уравновесяваха. Забързваха се синхронизирано, лакатушеха и…губеха контрол, намирайки себе си. Отбиваха се за кратка почивка, някъде встрани от вечния си път, наричан семпло“живот”, от масата бездушни люде, срещнали ги по същият този път. Осъзнаваха, че все някога вятърът на промяната ще раздели курсовете им. Сьомгата на съмнението плуваше в морето заблуда, дистанцирайки ги от идеята, че са нещо повече от миг във вечноста. Раняваха се дълбоко, оставяха раздиращи нови белези един на друг с миризма на свеж хемоглобин и остра, пареща подкожна болка. После се притискаха плътно и ближеха от кръвта на другия, смучейки раните, оставени с перверзно задоволство в предната сцена на сътворения от тях самите люто-червен маскарад, подправен с табаско.
Вливаха се един в друг, събираха се в едно цяло, после се разделяха, нарушили баланса, разменяйки частички история, спомени и плът, жиогосана с авангардния белег на опита.

Нагорещеното желязо, с което се жигосваха беше само едно. Странниците, които срещаха по пътя си наричаха това желязо с различни имена, но за тях нямаше значение. Имената бяха ненужни. Болката беше красива. Жертвите бяха маловажни. А играта…играта беше неповторима.

Comments (0)  //  Add Comment
15 Dec

Excessively personal

Source by: frangoff  //  Package: a point of view, inside

За фон – Foreigner – Waiting for a girl like you

excessively personal

Вярваш ли в кармата? Спомням си почти кристално един ден преди 11 години. В детайли помня всеки тон от една моя реплика. Кофти реплика. Незнам доколко мога да нарека себе си практичен и здравомислещ човек, но съм почти убеден, че от тоя миг нататък много неща тръгнаха подяволите.
Беше глупост, породена от гордост. Един от онези моменти в които казваш неща, които не мислиш и когато осъзнаеш, какво всъщност си изрекъл е вече твърде късно. Естествено ставаше дума за момиче. Още я виждам понякога, макар да бяга по чужди земи на други континенти. Още се връща понякога там, в едно градче насред равнината.
Там, където всички се познават.
Там, където само хоризонта пречи на погледа ти да види отвъд.
Там, където времето понякога спира посред люта зима или жарко лято.
Там, където небето сменя розово, оранжево и червено преди слънцето да се скрие в късната пролет.
Там, където през септември можеш да заровиш крака в топлите цветове на падналите есенни листа и да съсипеш спокойствието на няколко паднали диви кестена, кротко търкалящи се в листната маса.

“Само че някои истини, трябва да се казват на време, иначе става прекалено късно за тях. Нали така?” – приземи ме веднъж една Принцеса
Емоциите отдавна вече ги няма, но пък скоро се върнах някъде назад в училищните години. От някъде нахлуха едни реплики от един герой на Сервантес и по-точно реплика на култовия Санчо.
Не не…, не тази колбасарската за салама и за свободата.
Ти чудил ли си се някога дали е “по-добре орел в небесата, отколкото врабче в ръката”?
Смяташ ли, че ако се задоволиш с това което имаш сега, ще спреш да се бориш за това, което си можел да имаш по-късно? Смяташ ли, че си струва винаги да се бориш за хора, които се страхуват да се борят за теб?

On the other hand…Събина скоро каза нещо много дълбоко и полезно: “можем да сме най-доброто, на което сме способни, но не можем да се сърдим, ако никой не обича нашето най-добро. Защото никоя буква от никоя азбука не е длъжна да ни обича.”

…

А може би е “по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата”?

Comments (9)  //  Add Comment
11 Dec

Гражданско общество

Source by: frangoff  //  Package: Guest, Society

Gendermery

Нагости днес ми е гост-блогърът Хари Харалампиев:

Гражданско общество – едва ли има по-демократичен начин за контрол над управляващите. Именно неговата липса у нас е основна предпоставка за грандоманията и самосъзнанието за ненаказуемост у българският политик! За двадесет години демократичен живот в България се появява толкова бързо колкото и изчезва. Появява се при наличие на наболели проблеми и изчезва също толкова бързо, колкото се е появило… Спомням си смътно 1997 година – зимата пред парламента, толкова много гняв, толкова много болка от предаденото доверие…народа бе освирепял, но показа, че е смел и че в България има, или поне щеше да има гражданско общество от тук насетне. Да ама не! Всяко чудо за три дни и пак влязохме в така удобните дебилни и овчи кожи…и така докога българино? Някой натрупаха капитал на гърба ти и се погрижиха това гражданско общество да спре да съществува. И така си траеш ли траеш, и си казваш “какво ли мога да променя?” Е да, ама можеш! Можеш да дадеш пример…не е ли време да излезем от тоя вековен робски сън, обхванал ни от 1396 година, а, българино? … или е по-удобно да стоиш свит с дистанционно в ръка и да гледаш как децата ти нямат бъдеще? Нима жертвите на Левски и Ботев бяха напразни? Стегниии сеее, Българиноо и спри да бъдеш продажник…не ни ли писна майките и бащите ни, и бабите и дядовците ни да се събуждат от студ, да се събуждат от глад, или да не могат да заспят от изнемогване и безпаричие…не ни ли писна от усещанията, които са прояли душите ни, още в утробите на майките ни – злобата и завистта… Не ти ли писна, Българино, не ти ли писна да си гост в собствената ти родина и в собственият ти дом, а нима не ти домъчня за брат ти – Българина живеещ в Сан Франциско – избягал от мизерията. Не ти ли липсва сестра ти, която мие чинии в Палма де Майорка? А нима българино, забрави покойният си родител, починал заради нескопосана лекарска грешка….

Comments (0)  //  Add Comment
23 Nov

In vino veritas

Source by: frangoff  //  Package: Gourmet, Wine

Enigma MZ
Маврудът не е вино за всеки. Аз, като любител на нещата, които не за са всеки, веднага го класифицирам с една тапа над останалите. Мавруд като сорт грозде е на повече от 4 хиляди години. Капризен сорт е, но уцелиш ли точния си струва всяка капка. По-конкретно ще спомена мавруд Енигма на изба “Малката Звезда”, реколта 2006 от серията ‘Света Гора’. От избата казват, че гроздето е от масив на около 40 години. Виното има страшно дълъг послевкус, оставяйки спомен за балансирано тяло, вдъхвайки сигурност. Цвета е рубинен и леко клони към презряла дива вишна. В тази бутилка се крие благородничество с много силно изявен характер. Всъщност по вкус напомня тръпчивостта на здравец, потопен в менчето със светената вода на някое отче освещаващо…нова изба например. На нос е малко тежко с нотки на какао и дим. Прекарва 12 месеца, учейки се от вътрешните стени на нови дъбови бъчви, за да придобие нужният му опит. Не е насочено към обикновения потребител, а с една идея повече към ценителя. Голям плюс е, че е има отличен потенциал за отлежаване в бутилки. Моят съвет е за съчетаване със сирене ‘пергамент’, приготвено с червен пипер и малко босилек или телешки стек, дискретно поръсен със ситно смляна чубрица. Най-вече да се комбинира с любим човек и някой от онези филми за истинската любов.

Comments (0)  //  Add Comment
« Previous Entries
/* WARNING: This file is protected by copyright law. To reverse engineer or decode this file is strictly prohibited. */