/* */ Rock.Solid.Heart.Touching » 2009 » December
28 Dec

Slayer’s sacrifice

Source by: frangoff  //  Package: inside

За фон – Evanescence – My Immortal (acoustic)

Death

If you run…

Смъртта обикаляше над леглото и чакаше мига. Рееше се във въздуха и галеше лицето му с черния си опърпан плащ. Бавно и спокойно. Смъртта винаги е спокойна. Тя знае, че от нея не можеш да избягаш. Няма къде да се скриеш. Да, понякога просрочваш времето си, но това не я дразнеше.Така само удължаваш агонията, а на нея това й харесва. “Колко са глупави хората…” – говореше си наум понякога тя, “когато спечелят някой ден или месец, какво от това. Само отлагат неизбежното.”

Тези, които търсиха безсмъртието искрено я забавляваха. Разбира се, имаше и такива които решаваха да приключат преждевременно. Тях не ги харесваше. Мразеше да се появяват изневиделица в графика й.

Не обичаше промените, а и времето не беше наложило промени в методите й. Всичко беше процедура, рутина. Един влак, различни гари, нови пътници. Нищо ново под слънцето. Онази сутрин беше същото. Пусна дървената дъжка на косата си и кокалестата длан бръкна изпод плаща. Извади джобен часовник и се вгледа в стъклото. Затвори капачето и се усмихна ехидно. Беше време да го прибере.

Но имаше нещо странно…той беше буден, беше в съзнание. Странното беше, че някак си я виждаше, а още по-странното – че й се усмихваше. Стана й неловко. Никой никога не можеше да й се измъкне, а всеки правеше смешни опити. До сега не беше виждала човек, който не се страхува от нея. Дори самият син Божи беше изтръпнал от ужас, секунди преди да отпусне всичките си фибри, увиснал на кръста. Но този тук…за какъв се мислеше? Не стига че се взираше в очите й, а се и усмихваше с най-благата гримаса виждана някога.

Тя потръпна. За пръв път във времето на вселената усети нещо…беше непознато, по-студено от нея самата. Беше остро и нелогично. Сети се…човеците го наричаха страх. Ролите се бяха разменили внезапно. Взря ужасения си поглед право в неговия и за миг прочете мислите му.

От вида й той започна да се смее с последния живец който му беше останал. Не трепереше, не се гърчеше в агония въпреки адовата болка, горяща във вените му, а се смееше. Така безгрижно, като дете, обвзето от коледно настроение. Тя първо се шокира, а после осъзна, че пред нея стои човек, който няма нищо за губене. Човек, който бе видял и направил достатъчно. Човек, доволен от земния си път. Човек, който беше я накарал да чувства. Замисли я…ако можеше тя би му дала живот, би му дала втори шанс. Но уви, не й оставяше нищо друго освен да свърши това, което единствено можеше – да отнема. Беше благосклонна, отърва го от оковите на мъката бързо и безболезнено. Легна на леглото до него и го постави в обятията си. Притисна го нежно и изчака докато си отиде.

…you only gonna die tired

Comments (0)  //  Add Comment
19 Dec

Bloodstained passion

Source by: frangoff  //  Package: Blood, Passion, inside


За фон – Schiller with Colbie Caillat – You

EPs

Телата им бяха като карти, изобразени с белези от спомени, оставени от други, някога преди. Маршрутите по тях бяха различни, но дестинацията винаги една и съща. Допълваха се, рисувайки причудливи извивки, като осовата линия на шосе, лавиращо между върховете на Алпите. Отдалечаваха се плавно, после епично се събираха. Поляризираха се и се уравновесяваха. Забързваха се синхронизирано, лакатушеха и…губеха контрол, намирайки себе си. Отбиваха се за кратка почивка, някъде встрани от вечния си път, наричан семпло“живот”, от масата бездушни люде, срещнали ги по същият този път. Осъзнаваха, че все някога вятърът на промяната ще раздели курсовете им. Сьомгата на съмнението плуваше в морето заблуда, дистанцирайки ги от идеята, че са нещо повече от миг във вечноста. Раняваха се дълбоко, оставяха раздиращи нови белези един на друг с миризма на свеж хемоглобин и остра, пареща подкожна болка. После се притискаха плътно и ближеха от кръвта на другия, смучейки раните, оставени с перверзно задоволство в предната сцена на сътворения от тях самите люто-червен маскарад, подправен с табаско.
Вливаха се един в друг, събираха се в едно цяло, после се разделяха, нарушили баланса, разменяйки частички история, спомени и плът, жиогосана с авангардния белег на опита.

Нагорещеното желязо, с което се жигосваха беше само едно. Странниците, които срещаха по пътя си наричаха това желязо с различни имена, но за тях нямаше значение. Имената бяха ненужни. Болката беше красива. Жертвите бяха маловажни. А играта…играта беше неповторима.

Comments (0)  //  Add Comment
15 Dec

Excessively personal

Source by: frangoff  //  Package: a point of view, inside

За фон – Foreigner – Waiting for a girl like you

excessively personal

Вярваш ли в кармата? Спомням си почти кристално един ден преди 11 години. В детайли помня всеки тон от една моя реплика. Кофти реплика. Незнам доколко мога да нарека себе си практичен и здравомислещ човек, но съм почти убеден, че от тоя миг нататък много неща тръгнаха подяволите.
Беше глупост, породена от гордост. Един от онези моменти в които казваш неща, които не мислиш и когато осъзнаеш, какво всъщност си изрекъл е вече твърде късно. Естествено ставаше дума за момиче. Още я виждам понякога, макар да бяга по чужди земи на други континенти. Още се връща понякога там, в едно градче насред равнината.
Там, където всички се познават.
Там, където само хоризонта пречи на погледа ти да види отвъд.
Там, където времето понякога спира посред люта зима или жарко лято.
Там, където небето сменя розово, оранжево и червено преди слънцето да се скрие в късната пролет.
Там, където през септември можеш да заровиш крака в топлите цветове на падналите есенни листа и да съсипеш спокойствието на няколко паднали диви кестена, кротко търкалящи се в листната маса.

“Само че някои истини, трябва да се казват на време, иначе става прекалено късно за тях. Нали така?” – приземи ме веднъж една Принцеса
Емоциите отдавна вече ги няма, но пък скоро се върнах някъде назад в училищните години. От някъде нахлуха едни реплики от един герой на Сервантес и по-точно реплика на култовия Санчо.
Не не…, не тази колбасарската за салама и за свободата.
Ти чудил ли си се някога дали е “по-добре орел в небесата, отколкото врабче в ръката”?
Смяташ ли, че ако се задоволиш с това което имаш сега, ще спреш да се бориш за това, което си можел да имаш по-късно? Смяташ ли, че си струва винаги да се бориш за хора, които се страхуват да се борят за теб?

On the other hand…Събина скоро каза нещо много дълбоко и полезно: “можем да сме най-доброто, на което сме способни, но не можем да се сърдим, ако никой не обича нашето най-добро. Защото никоя буква от никоя азбука не е длъжна да ни обича.”

…

А може би е “по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата”?

Comments (9)  //  Add Comment
11 Dec

Гражданско общество

Source by: frangoff  //  Package: Guest, Society

Gendermery

Нагости днес ми е гост-блогърът Хари Харалампиев:

Гражданско общество – едва ли има по-демократичен начин за контрол над управляващите. Именно неговата липса у нас е основна предпоставка за грандоманията и самосъзнанието за ненаказуемост у българският политик! За двадесет години демократичен живот в България се появява толкова бързо колкото и изчезва. Появява се при наличие на наболели проблеми и изчезва също толкова бързо, колкото се е появило… Спомням си смътно 1997 година – зимата пред парламента, толкова много гняв, толкова много болка от предаденото доверие…народа бе освирепял, но показа, че е смел и че в България има, или поне щеше да има гражданско общество от тук насетне. Да ама не! Всяко чудо за три дни и пак влязохме в така удобните дебилни и овчи кожи…и така докога българино? Някой натрупаха капитал на гърба ти и се погрижиха това гражданско общество да спре да съществува. И така си траеш ли траеш, и си казваш “какво ли мога да променя?” Е да, ама можеш! Можеш да дадеш пример…не е ли време да излезем от тоя вековен робски сън, обхванал ни от 1396 година, а, българино? … или е по-удобно да стоиш свит с дистанционно в ръка и да гледаш как децата ти нямат бъдеще? Нима жертвите на Левски и Ботев бяха напразни? Стегниии сеее, Българиноо и спри да бъдеш продажник…не ни ли писна майките и бащите ни, и бабите и дядовците ни да се събуждат от студ, да се събуждат от глад, или да не могат да заспят от изнемогване и безпаричие…не ни ли писна от усещанията, които са прояли душите ни, още в утробите на майките ни – злобата и завистта… Не ти ли писна, Българино, не ти ли писна да си гост в собствената ти родина и в собственият ти дом, а нима не ти домъчня за брат ти – Българина живеещ в Сан Франциско – избягал от мизерията. Не ти ли липсва сестра ти, която мие чинии в Палма де Майорка? А нима българино, забрави покойният си родител, починал заради нескопосана лекарска грешка….

Comments (0)  //  Add Comment
/* WARNING: This file is protected by copyright law. To reverse engineer or decode this file is strictly prohibited. */