За фон – Evanescence – My Immortal (acoustic)
If you run…
Смъртта обикаляше над леглото и чакаше мига. Рееше се във въздуха и галеше лицето му с черния си опърпан плащ. Бавно и спокойно. Смъртта винаги е спокойна. Тя знае, че от нея не можеш да избягаш. Няма къде да се скриеш. Да, понякога просрочваш времето си, но това не я дразнеше.Така само удължаваш агонията, а на нея това й харесва. “Колко са глупави хората…” – говореше си наум понякога тя, “когато спечелят някой ден или месец, какво от това. Само отлагат неизбежното.”
Тези, които търсиха безсмъртието искрено я забавляваха. Разбира се, имаше и такива които решаваха да приключат преждевременно. Тях не ги харесваше. Мразеше да се появяват изневиделица в графика й.
Не обичаше промените, а и времето не беше наложило промени в методите й. Всичко беше процедура, рутина. Един влак, различни гари, нови пътници. Нищо ново под слънцето. Онази сутрин беше същото. Пусна дървената дъжка на косата си и кокалестата длан бръкна изпод плаща. Извади джобен часовник и се вгледа в стъклото. Затвори капачето и се усмихна ехидно. Беше време да го прибере.
Но имаше нещо странно…той беше буден, беше в съзнание. Странното беше, че някак си я виждаше, а още по-странното – че й се усмихваше. Стана й неловко. Никой никога не можеше да й се измъкне, а всеки правеше смешни опити. До сега не беше виждала човек, който не се страхува от нея. Дори самият син Божи беше изтръпнал от ужас, секунди преди да отпусне всичките си фибри, увиснал на кръста. Но този тук…за какъв се мислеше? Не стига че се взираше в очите й, а се и усмихваше с най-благата гримаса виждана някога.
Тя потръпна. За пръв път във времето на вселената усети нещо…беше непознато, по-студено от нея самата. Беше остро и нелогично. Сети се…човеците го наричаха страх. Ролите се бяха разменили внезапно. Взря ужасения си поглед право в неговия и за миг прочете мислите му.
От вида й той започна да се смее с последния живец който му беше останал. Не трепереше, не се гърчеше в агония въпреки адовата болка, горяща във вените му, а се смееше. Така безгрижно, като дете, обвзето от коледно настроение. Тя първо се шокира, а после осъзна, че пред нея стои човек, който няма нищо за губене. Човек, който бе видял и направил достатъчно. Човек, доволен от земния си път. Човек, който беше я накарал да чувства. Замисли я…ако можеше тя би му дала живот, би му дала втори шанс. Но уви, не й оставяше нищо друго освен да свърши това, което единствено можеше – да отнема. Беше благосклонна, отърва го от оковите на мъката бързо и безболезнено. Легна на леглото до него и го постави в обятията си. Притисна го нежно и изчака докато си отиде.
…you only gonna die tired
