За фон – Plumb – In My Arms
Беше все още тъмно. Бавно се надигна и седна в леглото. Разтърка очите си и плавно спусна поглед през рамо върху нежния силует. Никога не можеше да спи спокойно, когато тя беше до него. Обикновено само се въртеше и я наблюдаваше. Изправи се и влезе в панталоните си. Спря погледа си на прозореца, после тихо отиде до него. Погледна към ръчния часовник. За него не беше просто аксесоар, беше нещо много по-голямо. Въпреки, че не го признаваше, всъщност времето бе единственото нещо на което имаше доверие. Изгревът щеше да загатне за себе си след около час…
Взе малка дървена кутийка от масата и излезе на терасата. След миг вече сглобяваше лулата си. Ебонитената втулка на мундщука пасна перфектно на балона от червеникаво-кафяв бриар. Накара го да се усмихне и замисли. Ако можеше всичко да пасва перфектно…но тогава нямаше да е интересно.
Запали черешовия тютюн с кибритена клечка и остави пламъка да я погълне докрай, изгаряйки пръстите му. Така напомняше на себе си, че още може да усеща. Болката му повтаряше, че е още жив. Всичко друго беше мимолетно. Работата, задълженията и хората, които не разбираха света в който живеят.
Харесваше гледката от терасата си. Малка къща с източно изложение, почти на върха на хълма. Градът се виждаше като на длан, осветен от цветни реклами и улично осветление. Единственото, което изместваше чаромата на лулата през дългите летни месеци беше сутрешния морски бриз, примесен с миризмата на свежа поросена трева, покрила плътно поляната под балкона.
Вървеше боса на пръсти, но я усети. Приближи се съвсем близо зад него, но той все още не помръдна. Наметната с негова риза тя прокрадна длани по тялото му изотзад, докато накрая не ги спря кръстосани на гърдите му и се притисна към него, поставяйки брадичка на дясното му рамо. Харесваше го такъв, какъвто е. Обичаше непринудеността, грижите и неспокойството му. Винаги беше някак критичен, съмняващ се във всичко, във всички и това я влудяваше. Познаваше я по-добре от всички и това я плашеше. Знаеше, че тя обича единствено себе си. Не бе неблагодарна, дори напротив, просто само тази любов нямаше как да остане несподелена. Само тя никога не бе успяла да я нарани.
Въпреки това се опитваше да я вкара под кожата си. Тя беше винаги нова, жива. Беше различна всеки миг във всеки свят. В кръвта й беше да покорява върхове и да преобръща светове. Сменяше цвета си, за да не омръзва на себе си. Беше като птица. Винаги енергична, но предпочиташе да спре да съществува, пред това някой да отнеме свободата й.
Издиша кълбо дим и тихо замълви. Гласът му беше дрезгав рано сутрин, колкото и да се стараеше.
- Хей, за това между нас…мисля, че е време да поговорим.
Опитваха се да спазват безопасна дистанция от този разговор, но той беше твърде мнителен, а нейното сърце не й позволи да го кара да чака повече.
- Не искам… – промълви тя тихо с невинен тон.
- Налага се…защо?
- Предполагам, че е важно за мен. Така че ако говоря за това и не се получи, ще се окаже, че съм загубила нещо. Толкова ли е глупаво?
- Не… Но трябва да ти кажа, че аз не отивам никъде…
Посрещнаха изгрева с коктейл от мока, ява и арабика. Без захар.
