За фон – Poets Of The Fall – War
Пред вратата му имаше сняг до колене, а от другата страна уют, пресъздаден от гладкия лак на дървения интериор. Остави я сама под горещия душ и побърза да запали камината. Педантично подредени, няколко кристални чаши рисуваха неправилни цветни петна с фотоните, обливащи стъклото на насрещната витрина. Лявата му ръка стисна едната, а дясната положи в нея шепа лед и един джил кехлибарен флуид.
Разнесе се аромата на парещо силния бърбън, който си правеше сам. Последното го усмихна доволно и отпусна сбръчканите му вежди. С нея обръщаше внимание на малките неща. Толкова дълбоко ли беше влязла, истинска ли беше, защо се чувстваше объркан…
Затвори гарафата с бърбъна и я постави между останалите чаши.
~ През юни правеше дълги разходки в полята, за да селектира най-златистата пшеница.
Тогава я срещна, закъсала с колата си край ечемичена нива. В горещото лято се гонеха и бореха насред воал от пожълтели стръкове и класове.
Добави няколко унции амарето и две захаросани вишни, за да напомнят сладко-киселия вкус на живота, преди да настани удобно ръката с чашата на масичката до креслото си.
~ От пшеницата през септември правеше малца си, по-късно го срещаше с парещо-оранжева царевица и ги оставяше сами в ръцете на натуралната вихрушка от химични процеси.
В бучките замръзнала вода и в очите му танцуваха пламъците мека топлина, поглъщащи с пукот кленовите цепеници.
Махалото на стар часовник отчаяно се опитваше да внесе ред между стоновете от гърченето на обгорялата дървесина.
~ Търпеливо изчакваше ферментацията, запълвайки времето си с обработка на дъбова дървесина за бъчвите.
Живота беше изпълнен с противоположности. От една страна естествени неща, като белите трупи, от които грижливо правеше гладки дъски, строени и стегнати от лъскаво-черните обръчи. От друга – лиричните ритуали. За него, да гледаш как се прави маса бе като да наблюдаваш как расте дете. А приготвянето на малца с перфектното синхронизиране на влага и топлина, зараждащи живот в хлебните зърна…почти като зачеване на потомък.
~ Затопляше сърцата на буретата с дим, преди да ги запознае с етанола. С него щяха да живеят, докато кранчето на канелката ги раздели.
Усещаше, че и с нея някои дни ще бъдат иронични, други лирични, дори навярно цинични. Беше готов да направи всички правилни стъпки във всички правилни моменти. А дали не беше просто поредната с меден глас, заразяваща въображението му. Да се довериш на някого – просто още една мишена, нарисувал собственоръчно на гърба си, в помощ на поредния изкусен ножохвърляч. Бе започнал да се вижда като човекът взиращ се в огледалото сутрин с усмивка иззад нейното рамото.
Оранжево-кафявото спокойствие в кристала се разплиска на малки вълни от няколко ситни глътки.
Бе дошло времето да разбере дали може да се довери в нещо повече от бърбъна.
Защо му е на света един мъж?