Rock.Solid.Heart.Touching

докато
калта прахта и глупостта по хората са навсякъде край мен
разбирам че винаги ще има по-добри от теб
по-красиви по фини
по-умни добри лъчезарни нежни
по-слаби и по-стройни
от теб и от всички тези с които се разминавам
сега и преди и после
и вчера и утре
ще има с по-малки задници с по-големи гърди
по-любвеобилни по-богати
или по-бедни но с желание за развитие
проститутки бизнес дами манекенки
спортистки и всякакви други

ще има винаги по-добри от теб в секса
по-добри в кухнята или пред телевизора
смеещи се по-красиво и изискано
плачещи по-искрено и по-истински

готвещи по-добре
пеещи по-добре
танцуващи по-добре
целуващи по-добре

винаги ще има момичета
които търсят някого
за първи път за втори път за трети път
или само за разговор

спирам при един клошар с когото между другото
преди много години сме работили като охрана
(съдбата е странно нещо)
давам му малко пари от малкото които имам
отминавам и продължавам да редя мислено
всички твои недостатъци

знам че винаги ще има жени
които няма да заспиват по средата на филма
жени които ще се интересуват повече
от това което правя
и такива които ще пият и ще пушат с мен постоянно
винаги ще има жени които ще ми предлагат
нещо което ти нямаш

ето
дори и сега не си с мен
докато изваждам крака си от локвата
която не видях понеже си говорех за теб

по дяволите ти не си най-добрата
но точно за това предпочитам да бъда с теб
а не с други които са всичко изброено дотук
единствено без това че не са
това което си ти

близо до сърцето
на един есемес от мен
на едно телефонно обаждане
на едно мигване на скайпа или icq-то

Взе малка дървена кутийка от масата и излезе на терасата. След миг вече сглобяваше лулата си. Ебонитената втулка на мундщука пасна перфектно на балона от червеникаво-кафяв бриар. Накара го да се усмихне и замисли. Ако можеше всичко да пасва перфектно…но тогава нямаше да е интересно.

Запали черешовия тютюн с кибритена клечка и остави пламъка да я погълне докрай, изгаряйки пръстите му. Така напомняше на себе си, че още може да усеща. Болката му повтаряше, че е още жив. Всичко друго беше мимолетно. Работата, задълженията и хората, които не разбираха света в който живеят.

Харесваше гледката от терасата си. Малка къща с източно изложение, почти на върха на хълма. Градът се виждаше като на длан, осветен от цветни реклами и улично осветление. Единственото, което изместваше чаромата на лулата през дългите летни месеци беше сутрешния морски бриз, примесен с миризмата на свежа поросена трева, покрила плътно поляната под балкона.

Вървеше боса на пръсти, но я усети. Приближи се съвсем близо зад него, но той все още не помръдна. Наметната с негова риза тя прокрадна длани по тялото му изотзад, докато накрая не ги спря кръстосани на гърдите му и се притисна към него, поставяйки брадичка на дясното му рамо. Харесваше го такъв, какъвто е. Обичаше непринудеността, грижите и неспокойството му. Винаги беше някак критичен, съмняващ се във всичко, във всички и това я влудяваше. Познаваше я по-добре от всички и това я плашеше. Знаеше, че тя обича единствено себе си. Не бе неблагодарна, дори напротив, просто само тази любов нямаше как да остане несподелена. Само тя никога не бе успяла да я нарани.

Въпреки това се опитваше да я вкара под кожата си. Тя беше винаги нова, жива. Беше различна всеки миг във всеки свят. В кръвта й беше да покорява върхове и да преобръща светове. Сменяше цвета си, за да не омръзва на себе си. Беше като птица. Винаги енергична, но предпочиташе да спре да съществува, пред това някой да отнеме свободата й.

Издиша кълбо дим и тихо замълви. Гласът му беше дрезгав рано сутрин, колкото и да се стараеше.

- Хей, за това между нас…мисля, че е време да поговорим.

Опитваха се да спазват безопасна дистанция от този разговор, но той беше твърде мнителен, а нейното сърце не й позволи да го кара да чака повече.

- Не искам… – промълви тя тихо с невинен тон.

- Налага се…защо?

- Предполагам, че е важно за мен. Така че ако говоря за това и не се получи, ще се окаже, че съм загубила нещо. Толкова ли е глупаво?

- Не… Но трябва да ти кажа, че аз не отивам никъде…

Вярваш ли в кармата? Спомням си почти кристално един ден преди 11 години. В детайли помня всеки тон от една моя реплика. Кофти реплика. Незнам доколко мога да нарека себе си практичен и здравомислещ човек, но съм почти убеден, че от тоя миг нататък много неща тръгнаха подяволите.
Беше глупост, породена от гордост. Един от онези моменти в които казваш неща, които не мислиш и когато осъзнаеш, какво всъщност си изрекъл е вече твърде късно. Естествено ставаше дума за момиче. Още я виждам понякога, макар да бяга по чужди земи на други континенти. Още се връща понякога там, в едно градче насред равнината.
Там, където всички се познават.
Там, където само хоризонта пречи на погледа ти да види отвъд.
Там, където времето понякога спира посред люта зима или жарко лято.
Там, където небето сменя розово, оранжево и червено преди слънцето да се скрие в късната пролет.
Там, където през септември можеш да заровиш крака в топлите цветове на падналите есенни листа и да съсипеш спокойствието на няколко паднали диви кестена, кротко търкалящи се в листната маса.

А може би е “по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата”?