Събуждаш се трудно. Не си сигурен дали си отворил очи или не. Тъмно е, пълен мрак. Мирише странно, остро и задушливо. Вече си сигурен, че си ги отворил. Усещаш ги да парят. Започваш да усещаш и болката в задната част на черепа си. Опитваш се да обгърнеш тила си с длан, но ръцете ти са изтръпнали. Място да се надигнеш няма. Чувстваш, че си завързан. Краката ти са свързани с въже за врата ти, въже което минава перпендикулярно под друго въже. Второто свързава китките на ръцете ти. Сицилианска връзка. Няма къде да бягаш. Опиташ ли се, примката около врата ти се свива и смачква гръкляна. Спираш да дишаш и всичко става все по-мъгливо, докато не дойде пълният мрак. Ушите ти кънтят, но започваш да чуваш ръмжене от стар дизелов двигател с износени бутала. Мотора е на кола с убийствено малък багажник, в който са те натъпкали в поза, почти обратна на ембрионалната. Нахлуващите спомени от предните часове биват болезнено прекъснати от неравност по пътя. Навярно селски черен път, защото миризмата на нискооктанов бензин се смесва с прахоляка във въздуха…уплътненията на капака явно са накъсани.Возилото спира и двигателят изгасва. Чуваш два чифта стъпки, идващи към теб. Някой отваря багажника, но пак не вижаш нищо. Този път заради халогенното фенерче, прогарящо зениците ти. Получаваш няколко ритника и още един тъп удар право по малкия мозък. Всеки от тях отеква в черепа ти, и чувстваш първите няколко прешлена на гръбначния си стълб като носеща греда на камбана, по време на литургия в голяма катедрала. Чуваш отдалечващата се кола и виждаш светлините от стоповете й. Отново мрак. След незнаен брой мъчителни и болезнени часове те намират двама цигани с каруца и недъгаво магаре. Ранен следобед е и пече, и няма вятър. Жегата е изпънала кожата ти, погубвайки еластичността й. Капки пот избиват по челото и гърба ти, изнасяйки последни молекули вода от потрошеното ти тяло. По думите на двамата разбираш, че си бил в центъра на нищото, в нещо което през социализма е щяло да бъде мандра. Сега същия строеж служи като източник на тухли – на който му трябват, идва и си изкъртва. Най-близкото село е на седем километра. Наоколо е невъобразим пущинак и е цяло чудо, че не са те изяли чакалите…но нищо, може би следващият път. Ярката светлина ти дава интересни гледни точки, но засега не ти остава нищо друго, освен да оцелееш.
Изкуствено езерце пред офис сграда в Чикаго…нетипично за септемврийския следобед безветрие. Водата е гладка като кубче топящ се лед в чаша малцово уиски. Всичко е тихо и спокойно, само в далечината едва се долавят писъците на сирена. Спокойна събота във ветровитият град. В езерцето се отразява фигура на мъж с цигара в уста и значка на колана, безгрижна физиономия с устни смучещи последният живец от фаса. Сякаш от никъде зад него се появи 47. Както винаги тих и хладнокръвен. След секунди лицето на телохранителя се удари в дъното и остана там безжизнено. 47 прибра гаротата и картата за достъп в сакото си, вървейки към огледалната сграда от която се виждаше дома на субекта. Наближаваше пет и мрака завземаше все повече и повече територия от догарящото слънце. Той отвори вратата с лявата си ръка, а с дясната стискаше дръжката на карбоново куфарче. Взе асансьора и се качи на 11-тия етаж. Разби ключалката на един офис със северно изложение, отвори прозореца и зае удобна позиция на бюрото. Както и очакваше-неговата мишена се завърна в 5:35. Развърза вратовръзката и свали сакото си. Остави чантата с лаптопа на масата и седна на люлеещия се стол на терасата с чаша мартини в ръка. 47 се усмихна самодоволно, седмиците прекарани в наблюдение изиграха ролята си. Той отвори куфарчето си и изкара от там частите на снайпера. Сглоби го за няколко секунди и сложи заглушител. Изкара от вътрешният си джоб сребристо сив патрон с титаниева гилза и го сложи в цевта след което погледна през оптиката.15 секунди тишина, последвана от тихо пукане причинено от рязко разширяващите се газове на възпламенения барут. Куршумът полетя към своята последна спирка. Беше с кухина,запълнена с арсеник задържан вътре единствено от капките восък с които 47 беше затворил върха.
Смъртта се заби в гръдната кост на чиновника и за част от секундата се пръсна на стотици парчета раздиращи органите му, правейки куршума непроследим. Отровата се разсея в района на сърцето и вършеше работата само на застраховка. В този бизнес няма нищо сигурно и 47 го знаеше. Чиновникът умря за секунда, не усети болка, не издаде стон. Единственият шум който се чу беше от падналата кристална чаша, разбила се в сивия мраморен под. Мисията беше изпълнена и на агента му се налагаше само да се измъкне през аварийния изход и да прибере остатъка от стоте хиляди долара – кървави пари пропити с греховете на чиновник, укриващ канал за трафик на хора. Беше тиха есенна вечер в Чикаго, а светът току-що беше станал по-добър, благодарение на злото.
- “Цигара?”, прошепвам.
- Да, ще взема една. И ти ли се отегчи от тълпата, като мен?
- Не съм дошъл за купона. Дойдох заради теб. Наблюдавам те от дни. Ти си идеал за всеки мъж.
Не само лицето ти…
фигурата ти…
или гласа ти.
А очите ти. Всичко, което виждам в очите ти.
- Какво виждаш в очите ми?
- Влудяващо успокоение. Уморила си се да бягаш. Готова си да посрещнеш съдбата както трябва,но не искаш да я посрещнеш сама.
- Не…не искам да я посрещна сама.
Вятърът се наелектризира. Тя е мека и топла, почти безтегловна. Парфюмът й е сладко обещание, насълзяващо очите ми. Казвам й, че всичко ще се нареди; че ще я избавя от страховете й и ще я отведа надалеч. Казвам й… че я обичам…,следва прегръдка, дълга целувка…
…<тих куршум>…заглушителят превръща изстрела в шепот.
Държа я силно, докато си отиде. Няма и да узная от какво бягаше.
Ще взема парите за нея на сутринта…
Защо му е на света един мъж?