/* */ Rock.Solid.Heart.Touching » inside
06 Apr

Amber reflection

Source by: frangoff  //  Package: a point of view, inside


За фон – Poets Of The Fall – War

by nickthefeet

Пред вратата му имаше сняг до колене, а от другата страна уют, пресъздаден от гладкия лак на дървения интериор. Остави я сама под горещия душ и побърза да запали камината. Педантично подредени, няколко кристални чаши рисуваха неправилни цветни петна с фотоните, обливащи стъклото на насрещната витрина. Лявата му ръка стисна едната, а дясната положи в нея шепа лед и един джил кехлибарен флуид.

Разнесе се аромата на парещо силния бърбън, който си правеше сам. Последното го усмихна доволно и отпусна сбръчканите му вежди. С нея обръщаше внимание на малките неща. Толкова дълбоко ли беше влязла, истинска ли беше, защо се чувстваше объркан…
Затвори гарафата с бърбъна и я постави между останалите чаши.

~ През юни правеше дълги разходки в полята, за да селектира най-златистата пшеница.

Тогава я срещна, закъсала с колата си край ечемичена нива. В горещото лято се гонеха и бореха насред воал от пожълтели стръкове и класове.

Добави няколко унции амарето и две захаросани вишни, за да напомнят сладко-киселия вкус на живота, преди да настани удобно ръката с чашата на масичката до креслото си.

~ От пшеницата през септември правеше малца си, по-късно го срещаше с парещо-оранжева царевица и ги оставяше сами в ръцете на натуралната вихрушка от химични процеси.

В бучките замръзнала вода и в очите му танцуваха пламъците мека топлина, поглъщащи с пукот кленовите цепеници.
Махалото на стар часовник отчаяно се опитваше да внесе ред между стоновете от гърченето на обгорялата дървесина.

~ Търпеливо изчакваше ферментацията, запълвайки времето си с обработка на дъбова дървесина за бъчвите.

Живота беше изпълнен с противоположности. От една страна естествени неща, като белите трупи, от които грижливо правеше гладки дъски, строени и стегнати от лъскаво-черните обръчи. От друга – лиричните ритуали. За него, да гледаш как се прави маса бе като да наблюдаваш как расте дете. А приготвянето на малца с перфектното синхронизиране на влага и топлина, зараждащи живот в хлебните зърна…почти като зачеване на потомък.

~ Затопляше сърцата на буретата с дим, преди да ги запознае с етанола. С него щяха да живеят, докато кранчето на канелката ги раздели.

Усещаше, че и с нея някои дни ще бъдат иронични, други лирични, дори навярно цинични. Беше готов да направи всички правилни стъпки във всички правилни моменти. А дали не беше просто поредната с меден глас, заразяваща въображението му. Да се довериш на някого – просто още една мишена, нарисувал собственоръчно на гърба си, в помощ на поредния изкусен ножохвърляч. Бе започнал да се вижда като човекът взиращ се в огледалото сутрин с усмивка иззад нейното рамото.

Оранжево-кафявото спокойствие в кристала се разплиска на малки вълни от няколко ситни глътки.
Бе дошло времето да разбере дали може да се довери в нещо повече от бърбъна.

Comments (0)  //  Add Comment
25 Jan

Не бих ти го казал…

Source by: frangoff  //  Package: Guest, a point of view, inside

Днес гост-блогър е Янчо Янчев*

За фон – Patrick Swayze – She’s Like The Wind


не бих ти го казал разбира се
но докато се разхождам безцелно
сред обичайната мръсотия по улицата
заобикаляйки умрялата птичка гледаща ме с празен поглед
си мисля че съм
на един есемес от теб
на едно телефонно обаждане
на едно мигване на скайпа или icq-то

докато
калта прахта и глупостта по хората са навсякъде край мен
разбирам че винаги ще има по-добри от теб
по-красиви по фини
по-умни добри лъчезарни нежни
по-слаби и по-стройни
от теб и от всички тези с които се разминавам
сега и преди и после
и вчера и утре
ще има с по-малки задници с по-големи гърди
по-любвеобилни по-богати
или по-бедни но с желание за развитие
проститутки бизнес дами манекенки
спортистки и всякакви други

ще има винаги по-добри от теб в секса
по-добри в кухнята или пред телевизора
смеещи се по-красиво и изискано
плачещи по-искрено и по-истински

готвещи по-добре
пеещи по-добре
танцуващи по-добре
целуващи по-добре

винаги ще има момичета
които търсят някого
за първи път за втори път за трети път
или само за разговор

спирам при един клошар с когото между другото
преди много години сме работили като охрана
(съдбата е странно нещо)
давам му малко пари от малкото които имам
отминавам и продължавам да редя мислено
всички твои недостатъци

знам че винаги ще има жени
които няма да заспиват по средата на филма
жени които ще се интересуват повече
от това което правя
и такива които ще пият и ще пушат с мен постоянно
винаги ще има жени които ще ми предлагат
нещо което ти нямаш

ето
дори и сега не си с мен
докато изваждам крака си от локвата
която не видях понеже си говорех за теб

по дяволите ти не си най-добрата
но точно за това предпочитам да бъда с теб
а не с други които са всичко изброено дотук
единствено без това че не са
това което си ти

близо до сърцето
на един есемес от мен
на едно телефонно обаждане
на едно мигване на скайпа или icq-то

но това не бих ти го казал разбира се
мисля че е ясно
просто искам да го споделя

____________________________________
* Автор на материала е Янчо Янчев, а неговото местенце може да посетите тук

Comments (0)  //  Add Comment
22 Jan

A taste of promise

Source by: frangoff  //  Package: a point of view, inside

За фон – Plumb – In My Arms


Беше все още тъмно. Бавно се надигна и седна в леглото. Разтърка очите си и плавно спусна поглед през рамо върху нежния силует. Никога не можеше да спи спокойно, когато тя беше до него. Обикновено само се въртеше и я наблюдаваше. Изправи се и влезе в панталоните си. Спря погледа си на прозореца, после тихо отиде до него. Погледна към ръчния часовник. За него не беше просто аксесоар, беше нещо много по-голямо. Въпреки, че не го признаваше, всъщност времето бе единственото нещо на което имаше доверие. Изгревът щеше да загатне за себе си след около час…

Взе малка дървена кутийка от масата и излезе на терасата. След миг вече сглобяваше лулата си. Ебонитената втулка на мундщука пасна перфектно на балона от червеникаво-кафяв бриар. Накара го да се усмихне и замисли. Ако можеше всичко да пасва перфектно…но тогава нямаше да е интересно.

Запали черешовия тютюн с кибритена клечка и остави пламъка да я погълне докрай, изгаряйки пръстите му. Така напомняше на себе си, че още може да усеща. Болката му повтаряше, че е още жив. Всичко друго беше мимолетно. Работата, задълженията и хората, които не разбираха света в който живеят.

Харесваше гледката от терасата си. Малка къща с източно изложение, почти на върха на хълма. Градът се виждаше като на длан, осветен от цветни реклами и улично осветление. Единственото, което изместваше чаромата на лулата през дългите летни месеци беше сутрешния морски бриз, примесен с миризмата на свежа поросена трева, покрила плътно поляната под балкона.

Вървеше боса на пръсти, но я усети. Приближи се съвсем близо зад него, но той все още не помръдна. Наметната с негова риза тя прокрадна длани по тялото му изотзад, докато накрая не ги спря кръстосани на гърдите му и се притисна към него, поставяйки брадичка на дясното му рамо. Харесваше го такъв, какъвто е. Обичаше непринудеността, грижите и неспокойството му. Винаги беше някак критичен, съмняващ се във всичко, във всички и това я влудяваше. Познаваше я по-добре от всички и това я плашеше. Знаеше, че тя обича единствено себе си. Не бе неблагодарна, дори напротив, просто само тази любов нямаше как да остане несподелена. Само тя никога не бе успяла да я нарани.

Въпреки това се опитваше да я вкара под кожата си. Тя беше винаги нова, жива. Беше различна всеки миг във всеки свят. В кръвта й беше да покорява върхове и да преобръща светове. Сменяше цвета си, за да не омръзва на себе си. Беше като птица. Винаги енергична, но предпочиташе да спре да съществува, пред това някой да отнеме свободата й.

Издиша кълбо дим и тихо замълви. Гласът му беше дрезгав рано сутрин, колкото и да се стараеше.

- Хей, за това между нас…мисля, че е време да поговорим.

Опитваха се да спазват безопасна дистанция от този разговор, но той беше твърде мнителен, а нейното сърце не й позволи да го кара да чака повече.

- Не искам… – промълви тя тихо с невинен тон.

- Налага се…защо?

- Предполагам, че е важно за мен. Така че ако говоря за това и не се получи, ще се окаже, че съм загубила нещо. Толкова ли е глупаво?

- Не… Но трябва да ти кажа, че аз не отивам никъде…

Посрещнаха изгрева с коктейл от мока, ява и арабика. Без захар.

Comments (0)  //  Add Comment
28 Dec

Slayer’s sacrifice

Source by: frangoff  //  Package: inside

За фон – Evanescence – My Immortal (acoustic)

Death

If you run…

Смъртта обикаляше над леглото и чакаше мига. Рееше се във въздуха и галеше лицето му с черния си опърпан плащ. Бавно и спокойно. Смъртта винаги е спокойна. Тя знае, че от нея не можеш да избягаш. Няма къде да се скриеш. Да, понякога просрочваш времето си, но това не я дразнеше.Така само удължаваш агонията, а на нея това й харесва. “Колко са глупави хората…” – говореше си наум понякога тя, “когато спечелят някой ден или месец, какво от това. Само отлагат неизбежното.”

Тези, които търсиха безсмъртието искрено я забавляваха. Разбира се, имаше и такива които решаваха да приключат преждевременно. Тях не ги харесваше. Мразеше да се появяват изневиделица в графика й.

Не обичаше промените, а и времето не беше наложило промени в методите й. Всичко беше процедура, рутина. Един влак, различни гари, нови пътници. Нищо ново под слънцето. Онази сутрин беше същото. Пусна дървената дъжка на косата си и кокалестата длан бръкна изпод плаща. Извади джобен часовник и се вгледа в стъклото. Затвори капачето и се усмихна ехидно. Беше време да го прибере.

Но имаше нещо странно…той беше буден, беше в съзнание. Странното беше, че някак си я виждаше, а още по-странното – че й се усмихваше. Стана й неловко. Никой никога не можеше да й се измъкне, а всеки правеше смешни опити. До сега не беше виждала човек, който не се страхува от нея. Дори самият син Божи беше изтръпнал от ужас, секунди преди да отпусне всичките си фибри, увиснал на кръста. Но този тук…за какъв се мислеше? Не стига че се взираше в очите й, а се и усмихваше с най-благата гримаса виждана някога.

Тя потръпна. За пръв път във времето на вселената усети нещо…беше непознато, по-студено от нея самата. Беше остро и нелогично. Сети се…човеците го наричаха страх. Ролите се бяха разменили внезапно. Взря ужасения си поглед право в неговия и за миг прочете мислите му.

От вида й той започна да се смее с последния живец който му беше останал. Не трепереше, не се гърчеше в агония въпреки адовата болка, горяща във вените му, а се смееше. Така безгрижно, като дете, обвзето от коледно настроение. Тя първо се шокира, а после осъзна, че пред нея стои човек, който няма нищо за губене. Човек, който бе видял и направил достатъчно. Човек, доволен от земния си път. Човек, който беше я накарал да чувства. Замисли я…ако можеше тя би му дала живот, би му дала втори шанс. Но уви, не й оставяше нищо друго освен да свърши това, което единствено можеше – да отнема. Беше благосклонна, отърва го от оковите на мъката бързо и безболезнено. Легна на леглото до него и го постави в обятията си. Притисна го нежно и изчака докато си отиде.

…you only gonna die tired

Comments (0)  //  Add Comment
19 Dec

Bloodstained passion

Source by: frangoff  //  Package: Blood, Passion, inside


За фон – Schiller with Colbie Caillat – You

EPs

Телата им бяха като карти, изобразени с белези от спомени, оставени от други, някога преди. Маршрутите по тях бяха различни, но дестинацията винаги една и съща. Допълваха се, рисувайки причудливи извивки, като осовата линия на шосе, лавиращо между върховете на Алпите. Отдалечаваха се плавно, после епично се събираха. Поляризираха се и се уравновесяваха. Забързваха се синхронизирано, лакатушеха и…губеха контрол, намирайки себе си. Отбиваха се за кратка почивка, някъде встрани от вечния си път, наричан семпло“живот”, от масата бездушни люде, срещнали ги по същият този път. Осъзнаваха, че все някога вятърът на промяната ще раздели курсовете им. Сьомгата на съмнението плуваше в морето заблуда, дистанцирайки ги от идеята, че са нещо повече от миг във вечноста. Раняваха се дълбоко, оставяха раздиращи нови белези един на друг с миризма на свеж хемоглобин и остра, пареща подкожна болка. После се притискаха плътно и ближеха от кръвта на другия, смучейки раните, оставени с перверзно задоволство в предната сцена на сътворения от тях самите люто-червен маскарад, подправен с табаско.
Вливаха се един в друг, събираха се в едно цяло, после се разделяха, нарушили баланса, разменяйки частички история, спомени и плът, жиогосана с авангардния белег на опита.

Нагорещеното желязо, с което се жигосваха беше само едно. Странниците, които срещаха по пътя си наричаха това желязо с различни имена, но за тях нямаше значение. Имената бяха ненужни. Болката беше красива. Жертвите бяха маловажни. А играта…играта беше неповторима.

Comments (0)  //  Add Comment
15 Dec

Excessively personal

Source by: frangoff  //  Package: a point of view, inside

За фон – Foreigner – Waiting for a girl like you

excessively personal

Вярваш ли в кармата? Спомням си почти кристално един ден преди 11 години. В детайли помня всеки тон от една моя реплика. Кофти реплика. Незнам доколко мога да нарека себе си практичен и здравомислещ човек, но съм почти убеден, че от тоя миг нататък много неща тръгнаха подяволите.
Беше глупост, породена от гордост. Един от онези моменти в които казваш неща, които не мислиш и когато осъзнаеш, какво всъщност си изрекъл е вече твърде късно. Естествено ставаше дума за момиче. Още я виждам понякога, макар да бяга по чужди земи на други континенти. Още се връща понякога там, в едно градче насред равнината.
Там, където всички се познават.
Там, където само хоризонта пречи на погледа ти да види отвъд.
Там, където времето понякога спира посред люта зима или жарко лято.
Там, където небето сменя розово, оранжево и червено преди слънцето да се скрие в късната пролет.
Там, където през септември можеш да заровиш крака в топлите цветове на падналите есенни листа и да съсипеш спокойствието на няколко паднали диви кестена, кротко търкалящи се в листната маса.

“Само че някои истини, трябва да се казват на време, иначе става прекалено късно за тях. Нали така?” – приземи ме веднъж една Принцеса
Емоциите отдавна вече ги няма, но пък скоро се върнах някъде назад в училищните години. От някъде нахлуха едни реплики от един герой на Сервантес и по-точно реплика на култовия Санчо.
Не не…, не тази колбасарската за салама и за свободата.
Ти чудил ли си се някога дали е “по-добре орел в небесата, отколкото врабче в ръката”?
Смяташ ли, че ако се задоволиш с това което имаш сега, ще спреш да се бориш за това, което си можел да имаш по-късно? Смяташ ли, че си струва винаги да се бориш за хора, които се страхуват да се борят за теб?

On the other hand…Събина скоро каза нещо много дълбоко и полезно: “можем да сме най-доброто, на което сме способни, но не можем да се сърдим, ако никой не обича нашето най-добро. Защото никоя буква от никоя азбука не е длъжна да ни обича.”

…

А може би е “по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата”?

Comments (9)  //  Add Comment
15 Nov

Añejo Especial

Source by: frangoff  //  Package: Definitions, inside


за фон : Frank Sinatra & Bono I’ve Got You Under My Skin

falling

Приглушена цветна светлина, в тонове като пречупени през призма.
Малки, шарени петна, играещи си с интериора.
Кресливи отблясъци от огледала и съвършената гладкост на масите от черно, тонирано стъкло.

Ром от сърцето на куба, уловил в себе си слънцето, ритъма на Буена Виста, сладостта на захарната тръстика и опита на дъбовите бъчви. Който е открил ферментацията на тръстиката трябва да е бил истински гений.

Аромат на тънки пурети с черешов акцент, натъртен от черешките на нейното мартини.
Талази фин дим, делящ хоризонтално дебели, плюшени завеси, придаващ горчив намек на тежките парфюми.

Jazz…Smooth jazz. Няма нужда от думи. Те отдавна са казани от някой друг. Прашасали са и са станали безвкусни с времето, като изветрял коняк. Дори да са силни…не тежат както биха, ако бяха изречени в златните години на Синатра. Уви, грешен век с верни хора.

Мълчанието е злато, само в този сценарий. А иначе – говори, не спирай. Не бъди тих като герой от филм с мимове. Те, думите, ако са искрени сами ще легнат там, където трябва да заспят.

А тя…
Често ще ме чуеш да казвам за жените, че са необходимото зло, но виж…
Ако въобще го има, синът на твоя бог, може наистина да е умрял за мен…и теб.
Може твоя бог наистина да се е старал заради мен…и теб.
Ако съществува, съм сигурен, че е някакъв инженерен колос.

Миризмата на косата й. Ароматът заключен в обема на ситните, перфектни къдрици.
Гъделичкането по върха на носът ти. Желанието да заспиш между тях в забвение. Топлите, кафеви очи, отразяващи квантове светлинни вълни. Онзи блясък, който някой велик поет лекомислено би нарекъл просто “искри”. Вкусът на устните й. Полъх на свежо, десертно вино и цитрусови плодове. И… не, не заради мартинито. Гръдният й кош, разширяващ се, за да поеме повече въздух и гърдите й, повдигащи се повече и повече. Дълбоките тръпчинки, издаващи искреността в усмивката й, компания на стилни обеци за да е мига със зрънце по-вълшебен.
Фигура със силует на пясъчен часовник и бедра напомнящи по форма на вретено.
А между тях… стоял ли си в огромна катедрала или джамия, точно под колосалния купол, взирайки се в центъра му? Ако има път към рая, той със сигурност минава от там. Анатомично, не архитектурно.
За мен още един голям ром от Хавана и кола с резен портокал. А ти, какво ще пиеш?

Comments (5)  //  Add Comment
28 Oct

Unimpeachable tits

Source by: frangoff  //  Package: Definitions, inside

за фон: Spiller – Cry Baby


Цял живот ги търсиш. Мислиш си, че ти трябват перфектните. Имаш фетиш към формата им, големината им, разстоянието помежду им. Дали дясната да е по-голяма от лявата, дали да е обратното или пък си фен на симетрията. Предпочиташ големи зърна, малки зърна, тъмни, светли, вдлъбнати или изпъкнали. Насочени към носа или…обувките ти. Всъщност, сочещи в една и съща или в различни посоки. С малки косъмчета или с много, много малки розови пъпчици…или каквото там ти се върти в перверзната тиква. Въпросът е, че едва ли ще ги намериш. Мислиш си, че тя трябва да има перфектния коктейл от мазнини, млечни жлези и колаген, завършващ с капачка по твой вкус. Секунда, спри да бъдеш свиня за миг и се престори, че няма значение. Когато я намериш, тая дето може да те удърви, но може и да те замисли…тогава живота става с няколко идеи по-труден, за добро или лошо. Ще ги познаеш, в началото трудно. После просто ще си помислиш, че едва не са ти извадили очите…онези специални цици. Същите, които може да не са нещо невиждано, но точно върху тях искаш да се събудиш сутринта. Да усещаш как се повдигат когато смучеш устните ѝ, как стават по-твърди, как започват да гледат в друга посока… Когато я намериш, харесвай я такава, каквато е. Не я обсебвай. В противен случай друже, само ще катализираш химията в главата си и магията просто ще изчезне като сън, а ти пак ще си буден. От мен да знаеш – да си буден е шибано! А те, ако са успели да те хипнотизират, значи си заслужава да дишаш тежко заради тях, нали?

Comments (4)  //  Add Comment
25 Oct

Ordered chaos

Source by: frangoff  //  Package: inside


Мъгла и тих шепот. Нова гледна точка…странен ъгъл на видимост. Ръбче спокойствие, миг утеха. Красива илюзия, почти съвършена. Нищо повече – нищо по-малко. Улавяш момента или го изпускаш. Все тая. Глуха въздишка по неточно попадение. Поглед, вперен в бъдещето. Мръсна газ и свирене на гуми. Прашинки, малки и големи, бавно намиращи покой, падайки сред влажния въздух. Спомен за отминало време, който ще отшуми след миг.

Comments (0)  //  Add Comment
19 Oct

Obscene reality

Source by: frangoff  //  Package: inside


Висока скорост и широколистна гора. Есенна самотна пътека с мокър черен асфалт. Онзи специфичен полъх на Октомври и настроение и много жълти листа по пътя, нанизващи се в дълги метални тракащи токчета. Поглед порещ тишината със звука на рязко разширяващ се въздух. Спокойни топли очи.Поглед зад който се крие огън, пулс и щракане на фин механизъм, захранван от думи, а понякога – и от тишина. Всичко което си осъзнал, изричаш го веднага. Всичко, което не си, после ще ти го обясни морето . С вълните, с пясъка и бриза.

От другата страна – словесна битка с остаряла версия на себе си. Со кротце , со благо… търпение и постоянство…со малко кютек. Губене на битки с удоволствие и насмешка. Войната обаче е моя. Рано или късно. Независимо от обстоятелствата, независимо от условията, независимо от жертвите. Без изключения. Просто е моя. Знам, накрая ще има бял флаг и увиснала физиономия. Знам също, че няма да са моите. Знам, че дори да не съм там, за да ги видя, ще ги почувствам. И знай, че ще изпълнят всяка вена и артерия.

Човекът, легендата и Истината, нейно преосвещенство. Станах суров. Станах студен. Станах безразсъден. Нямам намерение да се извинявам. Там съм, бил съм роден там – готов да спечеля. Трудно. На всяка цена. Винаги. Лесното не ми е интересно. И бавно, търпеливо. А аз съм търпелив. Като камък, почти вечен, растящ на фона на света. Ще бъда там вечер, когато се събудиш, дори малко по-рано. Ще почувстваш хлад, мигове преди ситните капки пот да избият по челото и гърба ти, и те изведат от сънищата ти. Когато мозъкът ти реши, че реалността е по-красива от моят-твой кошмар. Когато е тъмно и тихо. Когато те побиват тръпки – това съм аз. Когато някой се промъкне дълбоко в душата ти -това съм аз. Когато срещнеш поглед всяващ свирепо спокойствие – това пак съм аз. Когато някой се кълне и те лъже, че те обича – пак аз. Аз съм тук. Среднощен кошмар посред деня. Кажи ми, ти къде си?

Comments (3)  //  Add Comment
« Previous Entries
/* WARNING: This file is protected by copyright law. To reverse engineer or decode this file is strictly prohibited. */