Обичам преднамереността ти…начина по който накланяш глава встрани, когато се замисляш или си спомняш нещо…изглеждаш почти величествено. Дългите гладки крака, като на антилопа, а тази вечер си сложила високите обувки с металните токове. Тези същите, за които не ти пука колко шум вдигат или колко са неудобни…изглеждаш истински греховно.
Седим един срещу друг, вперили очи в очи, а светлината е оскъдна. Преливат се светлосенки и различни нюанси, но в един и същ цвят.
Тиха музика, саундтрак от “Какво искат жените”, заема ролята на фон в миговете мълчание.
Знам, не обичаш да си сама навън с никотина, предпочиташ компания. Няма и да те пусна – и аз бих измръзнал от студ там, а ти…
Отваряш кутия тънки цигари и изваждаш поредния пирон, за да го забиеш в ковчега … вдигаш и лъскава запалка с другата ръка, насочваш и двете към кървавите устни, като едновременно с това притискаш лакти към тялото си и повдигаш уж неволно стъклените си гърди, до момента в който последни милиметри от дантелата на оскъдната ти, черна рокличка успяват да ги задържат, преди да са се разлели.
Завърташ валячето на запалката и за секунди бензиновия пламък ми позволява да разгледам скулите ти. Тези скули, оформящи най-загадъчните тръпчинки. Понякога се гордееш с тях, друг път изобщо не си признаваш, че ги имаш. Като всичко което правиш…променяш правилата на играта, защото не можеш да си позволиш да изгубиш. Пагубно е, за теб и за егото ти. Егото, което преди нямаше, но придоби след онова разочарование. Единствените сълзи които съм виждал от теб. Изплака си душата на рамото ми през онези дни. Дойде ти в повече, добре си спомням. Намрази света, намрази всички, мразиш и себе си, но трескаво гониш тези мисли от синапсите на нервните си клетки и не признаваш пред никого, най-вече пред себе си.
Опъваш циграта и пращаш доза отрова право в белите си дробове, повдигаш глава и брадичката ти посочва тавана. В мига на блаженство
се откроява бялата ти шия в цялото си очарование. Миг по-късно издишаш синкав дим, изпълвайки пространството с ванилов аромат. Знаеш, че мразя цигарите, но какво мога да ти кажа? Отмествам поглед от теб към кристалната чаша. Пълня я за пореден път с моята отрова – осем годишна, изцедила всеки живец от белите дъбови бъчви в които е отлежала за да стане това, което е. Опитна и пареща, но някак обаятелна. Опиташ ли я, започваш да изпитваш нужда от нея. Като тебе, същата.
Пристъпваш с ореол, леко махаш с крилата си и тихо влизаш в кръвта. Ти си едно от най-лошите неща които могат да се случат на хората, но никой никога няма да си признае. Бавно и сигурно влизаш в живота им, храниш се с душите им, после се променяш. Когато всички бариери се вдигнат правиш всичко на малки кристални парчета и излизаш, този път не е никак нежно. След теб е трудно, почти непосилно. Пъзела е толкова сложен, че части от него ще останат завинаги хаотично разпиляни. Оставяш белези да напомнят че тук си била, незаличими следи, навяващи спомена за твоето присъствие. После обръщаш гръб и с грациозна походка правиш няколко крачки, и…спираш. Поглеждаш през рамо и се усмихваш дяволито. В силуета ти вече няма крила и ореол, сега има рога и островърха опашка. Отново извръщаш поглед и продължаваш наред към следващата жертва, без да погледнеш назад. Понякога ти е любопитно какво е станало с руините, но не го показваш. Научаваш каквото те гложди без никой да разбере, и егото получава поредната доза протеини, за да порастне повече.
Отпивам от чашата и бавно спускам бърбъна в себе си, за да си свърши отровата му работата качествено.
Репликите ни са почти двусмислени, надхитряваме се един – друг. Говорим остро, после гладко, до момента в който започнем да разреждаме всяка дума с лед.
Омръзна ми! С тяло на ангел и сърце на змия, за кой път нахълтваш за миг и изчезваш за вечност? … за пореден, и всеки следващ те оставям да го направиш. Достатъчно с пословичностите. Този филм вече сме го гледали, дори сме го играли и перфектно му знаем края.
Слънцето ще се покаже след няколко часа, а утре ще изгрее без теб, така че…
§ § §
…сутринта е ванилова, следва поредното сбогом придружено от целувка по врата. Ще се видим отново в следващата епоха, дотогава ме забрави като стар куфар, а аз … аз ще се опитам да направя същото.
Защо му е на света един мъж?