За фон – Schiller with Colbie Caillat – You
Телата им бяха като карти, изобразени с белези от спомени, оставени от други, някога преди. Маршрутите по тях бяха различни, но дестинацията винаги една и съща. Допълваха се, рисувайки причудливи извивки, като осовата линия на шосе, лавиращо между върховете на Алпите. Отдалечаваха се плавно, после епично се събираха. Поляризираха се и се уравновесяваха. Забързваха се синхронизирано, лакатушеха и…губеха контрол, намирайки себе си. Отбиваха се за кратка почивка, някъде встрани от вечния си път, наричан семпло“живот”, от масата бездушни люде, срещнали ги по същият този път. Осъзнаваха, че все някога вятърът на промяната ще раздели курсовете им. Сьомгата на съмнението плуваше в морето заблуда, дистанцирайки ги от идеята, че са нещо повече от миг във вечноста. Раняваха се дълбоко, оставяха раздиращи нови белези един на друг с миризма на свеж хемоглобин и остра, пареща подкожна болка. После се притискаха плътно и ближеха от кръвта на другия, смучейки раните, оставени с перверзно задоволство в предната сцена на сътворения от тях самите люто-червен маскарад, подправен с табаско.
Вливаха се един в друг, събираха се в едно цяло, после се разделяха, нарушили баланса, разменяйки частички история, спомени и плът, жиогосана с авангардния белег на опита.
Нагорещеното желязо, с което се жигосваха беше само едно. Странниците, които срещаха по пътя си наричаха това желязо с различни имена, но за тях нямаше значение. Имената бяха ненужни. Болката беше красива. Жертвите бяха маловажни. А играта…играта беше неповторима.
Защо му е на света един мъж?